Once in a lifetime
Историята в началото, в първите месеци е една и съща при всеки. Първоначалните емоции, изпращане, големият културен шок, постоянното сравняване на това и онова, тук и там, новите хора, новите спомени от новото лято, и, разбира се, работата. Наред с всичко останало имах уникалния шанс да работя почти изцяло с американци и наистина да видя тази Американска мечта – да знаеш, че колкото и да ти е изморително, трудно, апатично, накрая винаги печелиш, и успяваш да постигнеш това, за което си отишъл. Потвърждението, че там няма невъзможни неща. И след 4 месеца, след работно време, за което мога да се конкурирам с всеки hard-worker по света, след всичките приятни и не толкова приятни вечери, задължителната бира в края на работния ден и безумните ни симпатични разговори с моето спасение в Америка – Ралица, се оказа, че най-накрая тръгваме към това, за което сме отишли. Чудните ни 12 дни, от източното към западното крайбрежие, и накрая обратно. Така бленуваният ни трип (знам, че има български еквивалент на думата, но американското се усеща повече така ). Планът беше съвсем импровизиран, както всички приятни неща, спонтанни до голяма степен. Бостън – Лос Анджелис – Националнен парк Йосемити – малки градчета в централна Калифорния – Сан Франциско – Ню Йорк – Бостън, и накрая любимата ни София.
Полетът ни Бостън – Ел Ей беше късно-рано сутринта, съответно пристигнахме в града на ангелите по обяд. Със сигурност ще пропусна преживянията ни там (пътят от метрото до хостела, разходката, хората, атмосферата), защото единственото хубаво нещо за мен беше задрасканата табела с името на града. И нашата прекрасна кола (екологична, както голяма част от колите в САЩ, заради облекчените данъци), взета под наем, с която щяхме да изпълним нашата американска мечта. Чудната ни групичка (аз, Ралица и любимите ни диванета Теодор и Амада) единодушни реши, че мръсният и огромен Ел Ей не заслужава нито секунда повече от свободното ни време и рано рано на втората сутрин там стегнахме „катуна”, натъпкахме багажника със самари, раници и бира, казахме си чао със сладурите от готиния ни хостел (оазис насред негостопримения хаос) и продължихме напред.
Точно тогава, след безумното задръстване на входа/изхода на града, изживяхме един от най-красивите моменти в цялото пътуване. С риск да прозвуча прекалено поетично и тривиално, но се чувствахме невероятно свободни, гледката на Тихия океан, с всичките му красоти, слънцето, отразено в него, и усещането на абсолютна хармония. Едни от онези моменти, за които си струва да живееш, и които изживяваш максимално, с всички сетива. От онези мигове, за които изразът е “once in a lifetime” и нищо друго. Денят си беше наш, и на никой друг. Дори да си бяхме избрали как да протече, не бихме фантазирали по-златно приключние. Следващите дни доосмислиха цялото ни петмесъчно странстване в страната на неограничените възможности…
Има неща, за които думите не стигат, неща, които просто трябва да се преживеят. За мен това пътуване, и цялото ми американско лято бяха едно от тях. И със сигурност дълго време ще си спомням за тогава, за онези хора, зад океана… И за мечтите, които успяхме да сбъднем. П.С. Песента от онова американско лято за мен, а и за останалите си остава "Kings Of Leon – “Use somebody”.
Таня Жотева
прочети повече за бригадите в САЩ:
